Автор: Георги Саракинов

Авторското право не е само правила и възнаграждения.  То е нещо много повече!
Музиката не е само забавление и бизнес. Тя е нещо много, много повече!

Безспорно, основните фигури в музиката, и преди и сега, са хората, които я създават, тоест авторите. Но много важна е и ролята на тези, които я изпълняват – т.е. артистите-изпълнители и на тези, които я довеждат до публиката – на продуцентите на звукозаписи и видеозаписи, както и радио и телевизионните организации. Днес, законодателствата на всички държави по света поставят разпоредбите, отнасящи се до дейността на всички тях в един общ закон поради тяхна та близост и взаимно зависимост. Ние обаче ще фокусираме внимание само върху авторските права и то само в областта на музиката, без това да означава, разбира се, подценяване на останалите жанрове.

Историята

Разбирането, че човек, създал някакво произведение на литературата, изкуството или науката трябва да има право да разрешава /или да не разрешава/ използване на произведението си възниква през XVIII век. Предпоставки за това и за първите стъпки, по-късно в това отношение е изнамирането на печатната преса от немския печатар Йохан Гутенберг около 1450  година. Оттам и появата на печатната книга, явление с огромно значение за човечеството. Първите закони за авторското право обаче се появяват чак през XVIII век в Европа и то с действие само в някои направления – книгоиздаване, театър. Правата върху музикални произведения стават обект на правна регламентация чак през XIX век. При тогавашните условия, музикалните произведения могли да станат достъпни  за публиката само ако някой ги изпее или изсвири на публично достъпно място /сцена в салон, естрада, площад и други такива. Публичното изпълнение на музикални произведения, по-специално, става обект на правна регламентация едва в средата на същия този XIX век. Именно тогава, френските композитори Пол Енрион и Виктор Паризо, заедно с текстописеца Ернест Бурже вдигат скандал и биват арестувани за това в кафене „Амбасадор“ на Шанз Елизе в Париж, защото отказват да заплатят консумацията си, в отговор на това, че в заведението оркестър свири техни произведения без тяхното разрешение и без да им се плаща каквото и да било за това. В последствие този инцидент става и повод за създаване на първото дружество за управление на права в Европа.

Първата международна регламентация на авторското право датира от 1886 г. с подписването на т. нар. Бернска конвенция за закрила на авторското право. Основният текст, засягащ музиката там е чл. 11. Според неговата ал.1 авторите на музикално произведение /музика и текст/ имат изключителното право да разрешават публичното изпълнение /the public performance/ по какъвто и да е начин на своите произведения. По това време, фактически, това е могло да стане само по време на концерти, предимно в салони, т.е. „на живо“. През 1887 г. обаче Томас Едисон открива звукозаписването, а 10 години по-късно Емил Берлинер конструира първия грамофон, използващ плоски кръгли плочи.  Ситуацията се променя още повече след появата на радиопредаването, последвано към средата на 20 век от телевизията и от магнетофоните. Теоретически, вече всеки европеец може да слуша, а в последствие и да гледа, макар и не на живо , Елвис Пресли и „Бийтълс“, а също и Енрико Карузо, по всяко време и на всяко място. Това обаче изправя авторското право /и по-точно тези, които го уважават и зачитат/, пред все нови и нови предизвикателства. Става ясно, че понятието „публично изпълнение“ следва да се модернизира. Приема се, че вече има такова само в случаите, при които публиката  присъства на изпълнението. Извън салона /по-точно – извън помещението, в което се осъществява изпълнението/ правомощието вече се назовава „изпращане към публиката“ /communication to the public/. За него „външният“ ползвател ще трябва да получи отделно разрешение от правоносителите и вероятно ще му се наложи да плати за това. На кого обаче? Това е отделен, но много важен въпрос. Моделите за бизнес с музика се увеличават и разнообразяват. Вече не е нужно да се записват Елвис или бийтълсите по време на концерт. Канят ги и ги записват в звукозаписно студио, след което размножават записа и го разпространяват под различни форми срещу заплащане, по целия свят. Записите се появяват на пазара обичайно като грамофонни лочи, после като магнетофонни записи /ролки/. В последствие идват касетите, а след тях – компакт-дисковете и т.н. Това обаче, което дойде след тях пък измести начина на разпространение на музиката напълно.

Началото идва незабелязано и не предвещава нищо особено. На 29.10.1969 г. , в Менло Парк, Калифорния, Агенцията за перспективни изследователски проекти на САЩ – ARPA, прави демонстрация на безжичен обмен на пакети данни между два компютъра /или както е модерно сега да се казва – „обмен онлайн“/. В последствие опитът е бил допълван многократно. Накрая, по този начин се създава цяла мрежа, през която по електронен път се обменя съдържание /content/ от всякакъв вид и то независимо от държавните граници. Включително и музика. Така възниква единната глобална мрежа, станала по-късно известна под името „интернет“. През 1988 г. тя става достъпна и за комерсиални цели и всички сме свидетели как бързо сложи своя отпечатък навсякъде и във всичко.

Какво ново внася интернет в регламентацията на авторското право по отношение на музикалните произведения?

Много неща. И това се вижда ясно като, се погледне както международната регламентация, така и националните авторско-правни законодателства на различните държави.

През 1996 г. , в рамките на Световната организация за интелектуална собственост, в Женева се провежда дипломатическа конференция, на която били приети два международни договора – единият относно авторското право, а другият относно правата на изпълнителите и на продуцентите на звукозаписи.

Първият договор безусловно потвърждава, че по никакъв начин не налага каквото и да е изменение в разпоредбите на Бернската конвенция и следователно те продължават да действат с пълна сила. Той обаче доразвива някои от нейните разпоредби, съобразявайки се с новите условия и най-вече с появата на интернет. Така правото на изпращане към публиката /the communication to the public right/ е доразвито, в смисъл, че обхваща изпращането на произведения по жичен и безжичен път, включително предоставянето на достъп до тях по такъв начин, че всеки  потребител да може да има достъп до тях от място и по време, индивидуално избрани от него /making available right/. Според терминологията, използвана в регламентацията на авторското право, това се нарича предоставяне достъп  в интерактивна електронна мрежа.

Всичко това довежда до необходимостта от преразглеждане на съответните национални законодателства във всички страни-членки на Европейския съюз. По този повод е издадена специална директива на Европейския парламенти на Съвета /Директива 2001/29/ЕС от 22.05.2001 г. / . Тя, в общи линии повтаря разпоредбите на двата договора на СОИС, за които вече стана дума. Обаче категорично ограничава предоставянето на достъп на публика, която не се намира на мястото на изпълнение.

По този повод имаше спорове, които наложиха намесата на Съда на Европейския съюз в Люксембург. Ставаше дума за спор между румънското авторско дружество и цирк „Глобус“ от Букурещ /дело н-р 283/10 от 2011 г. / . Решението на съда, което е задължително при решаване на подобни случаи навсякъде в Европейския съюз, е че „изпращане към публиката“ /communication to the public/ обхваща само публика, която не присъства физически на мястото на изпълнението и никаква друга.

За случаите, при които публиката присъства на това място, например при концертите „на живо“, продължава да важи друго правомощие, което се  нарича „публично изпълнение“ /public performance/.

Договорите на Световната организация за интелектуална собственост обаче са от 1996 г. , т.е. по време, когато интернет далеч не е показал обичайните си възможности, които предоставя. По това време ги няма нито Google, нито Facebook, нито You Tube, нито Netflix. Изразът „онлайн“ още не говори никому нищо. Затова и някои от решенията, които те наложиха по-късно, тогава не са били известни. И обратно, някои от тогавашните постулати днес са абсолютно старомодни. И все-пак, договореностите от 1996 г. дадоха възможност на авторското право да започне да се приспособява към цифровите технологии. Само че, това което преди 25 години изглеждаше примамващо но неясно, понастоящем доминира тотално. А международните споразумения се постигат бавно и трудно. Практиката е, постигнати по-рано междудържавни договорености след това, ако се налага да се допълват, а не да се подменят. Ето как в разглеждания случаи е станало това.

Начините, по които музикално произведение днес може да достигне до публиката са главно /но не изчерпателно/ два. Произведението може да бъде копирано върху паметта на компютър директно от Мрежата. Това е т.нар. „downloading“. Друг начин е т.нар. „streaming“. При него произведението се слуша, а и гледа директно от Мрежата без да бъде сваляно. Прието е, самата циркулация на съдържанието по Мрежата да се обозначава с термина „webcasting“. Вече е наивно да се казва, че това е разновидност на доброто старо „излъчване по безжичен път“. Но тогава какво е? Как го обозначават законодателите? Практиците предлагат различни варианти, но вече се налага разбирането, че става дума за „предаване по електронен път“ или „предаване онлайн“. И двата израза вече свободно могат да влязат в един нов „Закон за авторското право и сродните му права“ в България. Би могло, евентуално, да се поясни отделно, че се има предвид предоставяне на произведение /изпълнение, запис, радио или телевизионна програма/ на публиката в интерактивна електронна мрежа.

При това положение, несъмнено се налага нова редакция на основния текст, който ще регламентира обема на имуществените правомощия на правоносителя. От гледище на авторското право, използването на музика би могло да изглежда така:

„За използване се смята:

1. Възпроизвеждането на произведението върху материален носител, независимо от начина, по който се извършва това и в какво количество;
2. Разпространението в търговско количество на оригинала или на екземпляри от копираното произведение или части от него, независимо дали са произведени законно или в нарушение на правото за възпроизвеждане;
3. Публичното изпълнение на музикално произведение, когато публиката присъства на изпълнението.;
4. Изпращането на музикалното произведения към публиката чрез:

а) излъчването му по безжичен път;

б) предаването и препредаването му по жичен път;

в) предаването му онлайн, т.е по електронен път линейно /т.нар. уебкастинг/;

г) предаването му по електронен път едновременно с излъчването му по безжичен път и/или с предаването му по жичен път /т.нар. симулкастинг/ или известен период от време след това /т.нар. догонваща услуга/;

д) предоставяне на достъп до него по електронен път, нелинейно, по начин, позволяващ на участници от публиката достъп до него от място и по време, индивидуално избрано от всеки от тях.“

Би следвало, отделно да се обясни, че линейно предаване е това, което се извършва съгласно предварителна подготвена от доставчика програмна схема, а нелинейно – това, което протича в избран от слушателите и зрителите момент и ред, съобразно каталог от подбран от доставчика на услугата.

И накрая, би трябвало да се каже нещо повече за начина на упражняване на авторското право върху музикални произведения, по-специално при публичното им изпълнение и предоставянето им на публиката.

Явно, става дума за изпълнение на много произведения, на много правоносители, на много места  и за използване от много ползватели. Това прави прякото договаряне практически неосъществимо в почти всички случаи. Повече от ясно е, че авторите и останалите правоносители не биха могли да обиколят различните, многобройни заведения за хранене и забавление, хотели, клубове, болници, концертни зали, радио и телевизионни организации и други такива, в които се изпълнява музика, независимо как и да разрешават или не използването, да следят как става то и да събират възнаграждения за това. Навсякъде по света това става чрез специално създадени за целта дружества. В Германия такова дружество е GEMA, във Франция – SACEM, във Великобритания – PRS, в Италия – SIAE, в Испания – SGAE и т.н. Прието е такава дейност да се нарича „колективно управление на права“.

В България дълги години това се вършеше от Агенцията за авторско право, в качеството й обаче на държавен орган. Нейната дейност беше прекратена с влизането в сила на сега действащия Закон за авторското право и сродните му права през 1993 г. Тогава се създаде дружество „Музикаутор“, като сдружение с нестопанска цел на автори на музикални произведения и то пое тази част от нейните функции. Подобно дружество, но на продуцентите на звукозаписи и музикалните изпълнители – Профон, беше създадено през 1998 г.

Специфичните за тази дейност условия налагаха задълго в една държава да действа само едно по такова дружество за всяка каегория права. Ако биха били повече, собственикът на обекта не би могъл да прецени към кого да се обърне, след като ежедневно използва десетки произведения.

И тук обаче новопоявилият се интернет измени коренно ситуацията. През 2009 г. едно регистрирано в Люксембург търговско дружество – Jamendo, започна да предлага из цяла Европа услуга от нов тип, изразяваща се в осигуряване по заявка на потребителя, на връзка между него и точките за достъп до мрежата на съответния оператор, който по този начин осигурява дистанционно озвучаване на обекта /магазин, заведение за хранене или забавление, клуб, болница и други такива/. Услугата включва и съгласие на носителите на авторски и всякакви други, сродни на тях, права върху предлаганата музика. С тях преговаря и се разплаща Jamendo. Нормално, тази музика вече циркулира извън мрежата на взаимно договаряне между действащите дружества за колективно управление на права.

Тази практика получи признание от Европейския съюз. С директива 2014/26/ЕС от 2014 г. се нарежда на държавите-членки да допуснат до колективно управление на права в своите страни и търговски дружества, обозначавани като независими дружества за колективно управление на права, с дейност като гореописаната. Българският закон предвиди това през 2018 г. и допусна такива дружества, но напълно самостоятелно те могат да действат само когато се касае за озвучаване на публично достъпни помещения, площи и превозни средства /значи не и радио, и телевизионни организации, например/.

И след това, Европейският съюз продължи много активно да налага нови промени в авторскоправното законодателство на страните, негови членки. На 7 юни 2021 г. станаха задължителни нови две директиви на Европейския парламент и на Съвета – Директива 2019/789 и 2019/790, и двете от 2019 г. Те налагат множество изменения и допълнения в автроскоправното законодателство на страните – членки. Общата идея на тези изменения и допълнения е привеждането на авторскоправното законодателство в Европа в съответствие с най-новите реалности, породени от цифровите технологии.

Срокът за привеждане на националните авторскоправни законодателства на европейските държави – членки на Европейския съюз в съответствие с тези директиви е 07.06.2021 г. България пропусна да го направи докато имаше действащ парламент. Остава това да извърши следващият.

Въпросът е как? Като внесе изменения и допълнения в сега действащия закон или като го замени с нов.

Много и категорични са съображенията в полза на нов  закон. Съвсем накратко – защо?

Сега действащият у нас ЗАПСП, при влизането си в сила през 1993 г. е съдържал 103 члена. От тогава, до 2021 г. е претърпял 24 изменения и допълнения, резултат на 11 различни нови европейски директиви. Така, същият закон вече събира в първоначалната си рамка /чл. 1 – 103/, цели 205 члена. Новите две директиви налагат множество съвсем нови разпоредби като в редица случаи ще се наложи смяна на основни положения. Да не забравяме, че действащият закон води началото си от епохата „преди интернет“ и е много трудно, включително и от езикови съображения, да бъде пригоден към принципно нови условия.

Така или иначе, нещо трябва да се промени. И то бързо.

Георги Саракинов е юрист, доктор по право, с дългогодишен опит в областта на авторското право и индустриалната собственост. Участвал е във всички изменения и допълнения в законодателството по авторско право от 1971г. насам. Автор е на 7 книги, от които „Авторското право и сродните права в Република България“ е претърпяла седем издания. Носител през 2008г. на специалната награда на българската музикална, филмова и софтуерна индустрия за цялостен принос в развитието на интелектуалната собственост в България и през 2018 г. с почетен знак „Златен век“ на министъра на културата за голям принос в развитието и утвърждаването на българската култура.